Историческа справка

Чипровският край е бил заселен още от времето на траките. По стратегическите височини в района има останки от тракийски и римски крепости. Чипровци има своя  златен век – ХVІІ в. Тогава българското селище се прочува в България и Европа с големия рудодобив, с ценната книжнина, която просветени мъже създавали в него, с международния престиж на майсторите златари. В лето 1688 свободолюбивите планинци дават своята кръв, своя дан в борбата за национална свобода в Чипровското въстание, когато Чипровци, Копиловци, Клисура, Железна… се превръщат в пепелище, за да възкръснат отново…Изумително е - чипровчанинът Петър Богдан пише своята "История на България" век по-рано от Паисий! През 1651 г. на кирилица в Рим излиза първата печатна книга на новобългарски език „Абагар” от чипровския възпитаник Филип Станиславов! Факт е че Петър Богдан печата "Двойната смърт на човека" далек по-рано. Първото светско и висше училище в българските земи се открива през 1624г. отново в Чипровци! Повече от два века царство България го няма на географската карта, но Чипровци съществува на картите на европейските пътешественици.. Християнска Европа вървяла по пътя на своето Възраждане, а българите, осигурили ù тази възможност, тънели в мрака на робството. Но не всички и не навсякъде! Жителите на Чипровци правели чудеса и още тогава били истински европейци. Те се образовали в училището, основано от Петър Солинат в църквата „Санкта Мария" през същата паметна есен.

 

ЗЛАТАРСКА ШКОЛА

Още през времето на Втората българска държава град Чипровци е оживено рударско селище, имащо значителни свободи и привилегии. Неслучайно в богатите феодални имения на българските боляри Соймировичи след османското нашествие се събира голяма част от българската аристокрация - фамилиите Парчевич, Княжеви, Пеячеви, Маринови. В тази замогнала се и високо културна за своето време среда работят и чипровските златари, голяма част от които притежават добро за епохата образование и възможност да пътуват и творят по цялата империя, чак до централна Европа и Италия. Чипровското сребро се е търсело на венецианската борса, а търговията с прочутите сребърни „чипровски чаши" е цъфтяла по целия Балкански полуостров. Златарски произведения от чипровски майстори се намират в редица сбирки на български музеи, съкровищниците на най-големите балкански манастири, както и в сбирките на влашките и унгарските владетели.В творенията на чипровските златари от 17 век специалистите откриват сложно художествено мислене, което ги доближава до най-добрите образци, създавани по това време в Италия.

КНИЖОВНА ШКОЛА

Българското Възраждане започва от Чипровци, когато чипровчани пренасят ренесансовите идеи от Италия. С цялата си дейност манастирите, училищата, черквите — православни и католически — способствали в голяма степен за превръщането на Чипровци във важен културно-просветен център и в опора на българския дух през средновековието и особено през XVII в. Не можем да отминем един интересен феномен — Чипровската книжовна школа. В трудните робски години, когато само в някои манастири или черкви отделни люде преписват от стари ръкописи нови, в Чипровци се пишат и подготвят за отпечатване в Италия и другаде немалко съчинения. Чипровската книжовна школа се е зародила още през втората половина на XIV в., просъществувала до въстанието през 1688 г и твори два века в изгнание - Румъния, Сърбия, Унгария и Хърватска. Значителен брой от създадените и отпечатани от нейните представители произведения са на чужди езици - латински, италиански, немски, унгарски, „илирийски” и др. Авторите от тази школа са били предимно български католически духовници.

 

Петър Богдан Бакшев, написал «История на България» 100 години преди Паисий.... След него се нареждат Петър Парчевич — църковен деец, най-големият политик и дипломат; Филип Станиславов, известен с книгата си „Абагар”, отпечатана в Рим през 1651 г. - първата наша печатна книга; Яков Пеячевич — професор по философия във висшето богословско училище в Загреб; Кръстьо Пейкич — „българин от Чипровец”, както се подписвал, абат на Чанадската епископия и каноник на Фюнфкирхенската епархия в Австрийската империя, автор на "Зерцало истине" - изиграла ролята на Пайсиевата история за Сърбия; Блазиус Клайнер — лектор по богословски науки в българската францисканска семинария в гр. Алвинц; Франц-Ксавер Пеячевич — професор по философия; Евсевий Ферменджин — български католически духовник в Загреб; първият български академик, Франческо Соймирович, граф Юлиян Пеячевич - автор на седемтомната история на рода Пеячевич и др.

 

Той е роден през 1601 г. в Чипровци. На събора на Българската католическа кустодия през 1630 г. в Чипровци Петър Богдан бил избран за кустос. През тези години по негова инициатива започнала и подготовката за въстание. Все по това време се проявил и като книжовник — превел в Чипровци и отпечатал в Рим (1638) първата си книга. През 1637 г. бил назначен за помощник на епископ Илия Маринов, а след година — утвърден за галиполски епископ. На 17 юли 1641 г. заел мястото на починалия софийски католически епископ Илия Маринов. Едновременно с това той бил назначен и за апостолически викарий във Влашко и Молдова. Петър Богдан успял да издейства от Ватикана Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влашко и Молдова. Петър Богдан станал първият софийски католически архиепископ (1642). През същата година излязла от печат нова негова преводна книга — „Благосъкровище небесно” (разкази за живота на Мария Богородица). Заслугите на Петър Богдан за народностното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Особено за това, че успял да спечели много свои помощници и последователи за делото във всички краища на страната. Увлякъл ги със своите родолюбиви идеи и стремежи за свободна българска държава, със своя организаторски замах и кипяща енергия.

 

Петър Парчевич

Друга голяма фигура от Чипровци в освободителното движение през XVII в. бил Петър Парчевич, католически църковен деец, блестящ дипломат, политик и оратор, един от най-образованите за онази епоха българи. Неговата дейност била преди всичко политическа. Той се нарежда сред първите представители на зараждащата се българска интелигенция преди няколко столетия. Роден е около 1612 г., а към 1623 г. заминал за Лорето, за да продължи в известния по онова време Илирийски колеж. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика. Бил назначен за секретар на марцианополския архиепископ Марко Бандулович и трябвало да замине за Молдова, където се установил Бандулович, въпреки че седалището му било в Българско. От 1647 г. П. Парчевич започнал да изпълнява поверителни дипломатически поръчения, свързани със създаването на съюз на европейските държави срещу Османската империя. През 1654 г. Петър Парчевич бил назначен за апостолически викарий в Молдова, а от 1656 г. — за марцианополски архиепископ. Компрометиран пред султанския двор заради своята политическа и дипломатическа дейност, той прекарал в чужбина (главно във Влашко и Молдова) почти целия си живот. Дипломатът Петър Парчевич бил поощряван и от австрийския император Фердинанд III, който през 1657 г. го удостоил с титла императорски съветник— починал в бедност и самота на 23 юли 1674 г. в Рим, без да дочака въстанието от 1688 г. и да се порадва на първите големи поражения на поробителите след създаването на антиосманския съюз между Полша, Австрийската империя, Венеция и Русия, за който той ратувал през целия си живот като български патриот, дипломат и далновиден политик.

 

 

Георги Пеячевич  Бележит чипровски деец от XVII в., изявил се като един от непосредствените ръководители на въстанието е Георги Пеячевич. Роден е през 1655 г. и умира на 18 март 1725 г. в гр. Буч (дн. Бач), Унгария. Георги Пеячевич се проявява главно като военен ръководител още от началото на 1688 г. до разгрома на въстанието, както и после в редовете на австрийската армия. Командир на българската конна доброволческа (въстаническа) дружина, той я предвождал умело и храбро още „при завладяването на крепостта Оршова”. После бил начело на българските въстанически чети и дружини, с които първоначално заел Кутловица и победил в няколко сражения османците, татарите и маджарските наемници на граф Текели. След погрома на въстанието Георги Пеячевич успял да организира една силна българска дружина от около 600 души, с която охранявал оцелялото чипровско население при бягството му през Дунава във Влашко. Участвал в напредването на хабсбургските войски до Ниш, Пирот, Драгоман, близо до София и до разореното вече Чипровци. През тази и други войни Придворният военен съвет му възлагал поръчения, изпълнението на които изисквало голяма смелост, хладнокръвие и съобразителност. Заедно със своите братя Никола (роден около 1650 г., известно време кнез на Чипровци), Иван и Марко той се поставил изцяло на разположение на хабсбургския двор. Служил като военен директор на пощата в градовете Бая, Чаталя и Егреш, където по същото време е бил театърът на военните действия. Изпълнявал куриерски задачи за предаването на важни военни разпореждания, както например при сражението за гр. Сента на 11 септември 1697 г. През 1708 г., макар и вече възрастен, пътувал тайно до Цариград като императорски куриер. За заслугите на Пеячевич и на братята му към Австрийската империя император Карл VI през 1712 г. ги удостоил с благородническата титла барон. Самият Пеячевич представил доказателства, че неговото семейство наистина било „благородно” и от „старо време”. Дълго време Георги Пеячевич бил заместник-губернатор на Бачкия комитат в Унгария. Починал на 70 години, уважаван и почитан като храбър и корав българин.

 

Стефан Кнежевич   Друг виден чипровчанин от това време бил архиепископ Стефан Кнежевич (Кнежев, Княжевич), роден през 1621 г., известен от италиански документи и като Стефано ди Конти. След смъртта на Петър Богдан той бил негов приемник (1677—1691) не само като софийски католически архиепископ, но и като един от главните организатори на подготвяното въстание. Вече споменахме за написаното на 22 октомври 1688 г. изложение, с което известил папата за преживяното при погрома. Преди въстанието настоявал пред австрийския император за помощ, като го убеждавал, че „народът е готов да въстане”. През 1689 г. бил с българските бежанци във влашката столица Търговище, после в Седмиградско. Изтерзан от толкова скитания и премеждия Стефан Кнежевич починал в Сибиу на 28 октомври 1691 г. По-късно останките му били пренесени в католическата черква в Алба Юлия. За произхода на рода Кнежевичи се знае малко. Твърди се, че той също бил „болярски” и произхождал от старо селище до днешния град Кнежа, Врачанско, където притежавал някога феодално имение. Повече са данните за родствени връзки на Кнежевичи с Пеячевичи, Парчевичи и други чипровски родове.

Франческо Марканич     Забележителна личност бил и Франческо (Франко) Марканич, кнез на Чипровци близо две десетилетия (с малки прекъсвания) — от 1630 до 1649 г. Той бил отличен майстор златар. Известна е обковата му на едно евангелие, поръчано от угровлашкия православен митрополит. Познавал се лично с влашкия княз Матей Басараб и имал голям авторитет пред него. Бил активен политически деец и един от организаторите на въстанието, за което не жалил средства и сили, и подкрепял изцяло делото на архиепископ Петър Богдан. Именно на него, като на „приятел и господар” Петър Богдан посветил първата си книга през 1638 г. Кнез на Чипровци през 1637 г. бил и Матей Марканич, навярно баща или брат на Франческо Марканич.

Филип Станиславов   Достойно място сред чипровските дейци на българското освободително движение през XVII—XVIII в. заемат и Станиславови. Пръв от тях е Филип Станиславов (1610—1674). Макар че не бил роден в Чипровци (което споменахме вече), дейността му по организирането на борбата на българския народ за освобождение била изцяло свързана с чипровчани. Нещо повече, след 1662 г., когато по нареждане на папата бил отстранен от длъжността никополски епископ, той прекарал дълго време в Чипровци, където работил с Петър Богдан. Отначало Филип Станиславов учил в Илирийския колеж в Лорето (1627—1633), а после, от 1635 до 1647 г., бил „апостолически мисионер” и свещеник. Работил и две години в папския двор като преводач на славянски езици. От 1648 г. до 1662 г. бил епископ на Никополската епархия (и отново през 1673—1674). Водил живот, изпълнен с лишения, но залагал извънредно много за развитието на учебно-просветното дело сред българите. С такава цел подготвил и отпечатал молитвения сборник „Абагар”. Филип Станиславов оставил и една непубликувана ръкописна книга от 200 страници — преведен от латински сборник от XVI в., съдържащ котирани текстове на литургии, богато украсен с миниатюри (сега се съхранява в документалната библиотека „Батъансум” в Алба Юлия). Сигурно този ръкопис бил опазен и изнесен след въстанието от някой негов родственик. Радетел за освобождението на своя поробен народ, епископ Филип Станиславов бил преследван непрекъснато от османската власт. Във Ватикана са запазени негови писма изложения, които съдържат интересни данни за живота на българите през XVII в.

 

Иван Лилов  Сред чипровските дейци, дали своя значителен принос за повдигането на народностния дух на българите в Северозападна България, достойно място заема учителят Иван Лилов (1601 —1667). Връстник на Петър Богдан, той също учил в Италия. Завърнал се и поискал да замине за Унгария като католически мисионер, но му предложили да стане учител в родния си град. Благодарение на него и с помощта на Петър Богдан и на градските първенци чипровското училище след 1635 г. прераснало в по-висше учебно заведение, което подготвяло учители и католически свещеници. В него получили образоването си будни младежи не само от Чипровци, но и от други селища в страната. Мнозина от тях продължили да следват в чужбина. Иван Лилов възпитавал у своите ученици родолюбие и допринесъл много за народностното пробуждане на тези, които след това десетилетия наред подготвяли народа ни за въстание.

 

Петър Солинат   Макар и роден в Босна, не можем да отминем Петър (Злойутрич) Солинат — софийски католически епископ от 1613 до 1623 г. Неговото постоянно седалище (а също и на приемниците му) се намирало в Чипровци, където отначало бил свещеник. Петър Солинат направил много не само за засилването на католическата пропаганда в България, но и за превръщането на Чипровци в истинско културно-просветно средище. Най-изтъкнатите български католически дейци и духовници, родени през първото десетилетие на XVII в., получили образованието си в Италия благодарение на неговото застъпничество.

 

Илия Маринов  Достоен продължител на делото на първия български католически епископ бил чипровчанинът Илия Маринов, роден около 1577—1578 г. Завършил Клементинския колеж, а после и юридически науки в Римския университет. През 1614 г. се установил като свещеник в Чипровци. Образован, добре подготвен и известен сред населението, той бил назначен за приемник на Петър Солинат през 1624 г. и останал начело на епископията до 1641 г. Макар и със сравнително умерени възгледи Илия Маринов бил преследван и арестуван неведнъж от османската власт.

 

Богдан Маринов   Дали Илия Маринов и Богдан Маринов — един от военните ръководители на въстанието, са издънки от един род, не е известно. Роден в Чипровци през 1644 г., той умрял на 16 януари 1721 г. в гр. Нови Сад като „Деодат (Богдан) Маринович, инак наричан полковник Богдан”. Неговото семейство било сродено с Парчевичи и Пеячевичи.

 

Франческо Соимирович  Роден е през 1614 г., учил е в Италия, след което се завърнал в Чипровци. Проявил се като активен помощник на Петър Богдан още в началото на своята църковна и обществена дейност. Владеел турски, влашки, латински, италиански, сръбски и други езици. Франческо Соимирович се проявил и като книжовник — оставил ръкопис „История на Сърбия”. Известно време служил като генерален викарий на Българската католическа провинция, а преди това — като кустос и гвардианин (секретар) на Петър Богдан. Бил негов чест спътник при обиколките му из Българско и Влашко. Например през 1637 и 1640 г. двамата били във Влашко и водили успешна борба да си възвърнат основания някога от чипровски търговци католически манастир близо до Търговище. По това време Франческо Соимирович бил вече съдия на Конгрегацията за българските и влашките земи. И той като Петър Парчевич изпълнявал дипломатически поръчения. През 1650 г. бил назначен за призренски, а от 1655 г. — и за охридски архиепископ. В 1663 г. поел управлението на Никополската католическа епископия на мястото на отстранения Филип Станиславов. След много скитания и гонения от османската власт през 1673—1675 г. Франческо Соимирович останал в Чипровци в очакване на нова църковна длъжност и тук умрял.

 

Кръсто Пейкич Кръстьо (Христофор) Пейкич е роден в Чипровци през 1665 г., макар някои изследователи да съобщават, че родното му място е Солун, а той лично в две от своите книги сочи, че е „од дом Красту Пейкич от Чипровац...”. Вероятно е учил най-напред в чипровското училище, а после (според документ, открит от Б. Димитров) в Лорето. Веднага след въстанието пристигнал в Рим, където следвал в продължение на девет години. След това работил като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи, а от 1705 до 1709 г. бил игумен в Дома на катекумите във Венеция. През следващите години бил енорийски свещеник в Алвинц, абат в епископията на Чанад, начело на католическата черква в гр. Пейч. Починал в Белград през 1731 г. като декан и първи каноник на новосъздадената тук католическа архиепископия. Кръстьо Пейкич се изявил като виден представител на Чипровската книжовна школа — автор е на шест книги, написани на „илирийски”, но владеел и италиански, турски, албански, сръбски и немски език . В своите съчинения той с дълбоко вътрешно убеждение защитава правото на свобода и независимост на своята родина и настоява за сближение и обединение на силите на източноправославната и западната католическа църква за борба против исляма и неговите догми. Кръстьо Пейкич призовава европейските народи да изгонят османците от континента и да освободят поробените от тях християнски народи — преди всичко българите. Той често възхвалява Русия и руския цар Петър Велики като защитник на християнството, развива идеите за славянска солидарност.

 

Антон Стефанов Свързан с подготовката и провеждането на Чипровското въстание и с по-нататъшната съдба на българските бежанци в чужбина след неговия разгром бил и чипровчанинът Антон Стефанов. Получил образование в различни католически колежи в Италия, през 1677 г. той бил издигнат за никополски епископ. Още през лятото на същата година изпратил няколко писма до Конгрегацията с подробна информация за тежкото положение на населението в Българската католическа провинция, особено за плачевното състояние на християните в неговата епископия. Неспирните войни на Османската империя с Полша и Русия давали отражение и върху живота на нашия народ: „Теглата на настоящата война измъчват почти всички бедни павликяни или новопокръстени християни католици. Някои села изцяло побягват, а половината жители на другите остават само за да споделят бедствия, страдания и злочестини...” Преминал във Влашко поради преследванията на турците още през пролетта на 1687 г., Антон Стефанов станал дипломатически посредник между влашкия княз Шербан Кантакузин (1678— 1688) и императорския двор във Виена. Тук починал, след като положил много усилия да уреди положението на бежанците, установили се в пределите на Влашко и Австрийската империя.

 

Еусебий Ферменджин  Не може да се отмине и потомъкът на чипровските бежанци Евсевий Ферменджин (Мартин Луков Ферменджин, 1845—1897). Завършил богословски университет във Виена, от 1868 до 1877 г. служил в манастирите във Винга, с. Равна, гр. Буковар и др. Съставил забележителната, често цитирана в нашата историческа наука книга „Acta Bulgariae ecclesiastica...”, отпечатана в Загреб. Автор е и на книгата „Последващи църковни дела в Босна с прибавени от издателя документи от регистрите от 925 до 1725 г.” През 1890 г. Евсевий Ферменджин бил избран за член на Хърватската академия на науките. Починал в гр. Нашице, Хърватско.

 

Лука Андреин Малко знаем за дейността и съдбата на Лука Андреин, командир на въстаническа чета, а според някои сведения и княз на Чипровци през 1688 г.

Марко Бандулович (Марко Бандини) от Скопие пребивавал известно време в Чипровци и бил един от помощниците на Петър Богдан. Известно време работил като мисионер в Босна, после в Унгария и Австрийската империя. От 1643 до 1655 г. бил начело на Марцианополската архиепископия, която обхващала земите в Североизточна България и Молдова. Той е автор на описание на Молдова с ценни исторически и други сведения.

 

Блазиус Клайнер Лектор по богословие в училището на българите католици в Алвинц, написал ценна книга в три части с документи за българската история.

Стефан Дуньов  Роден във Винга в семейството на чипровски бежанци, офицер в австрийската армия. Той е един от малкото българи, сражавали се в отрядите на Джузепе Гарибалди през XIX в.